В часовника ти
Деня го помня – петък,
петдесет и осма.
Студена есен, топли дрехи,
жълтите листа.
Безветрен и почти безлюден тротоарът.
Едно дете играеше с дебело куче.
Опитахме да бъдем същите,
но не успяхме.
Таксито ти потегли,
майката прибра детето;
заваля.
В далечното
Синатра грамофонно молеше
да не променяш нищо,
даже кичур от косата си…
Безмълвно, кучето ми хвърли мокър поглед –
сякаш знаеше.
Насочих се към моста.
Шест
и двадесет и пет.
. . .
Оттогава съм се скрил
в часовника ти на стената.
Наблюдавам те когато си сама.
Понякога те моля да си пуснем пак Синатра
и се усмихвам със сърцето си…
Днес е събота,
седемдесет и седма.
Есен е.
Дванадесет
и тридесет и седем.
