Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скърбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

“В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!”
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така…

Димчо Дебелянов



“Излиза за пръв път в сп. “Смях”, г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г.

Най-силната любовна елегия на Димчо Дебелянов, една от най-съвършените и вдъхновени творби на българската любовна лирика. Посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето. (Първата публикация носи заглавието “Елегия” и посвещение: На Зв.).

злак – зелен стрък”

(Стоян Каролев – съставител стихосбирка, 1986)

Изображение: Е.
Музикален фон: Астор Пиацола