През последните няколко дни след съботния, когато бяха възстановени нормалните функции на мозъка и организма като цяло (принципно в квартал “Дружба” имам навик да спя на пода – просто всяка година се намират други, по-изтънчени, да заемат меките участъци…), в главата ми се насъбраха не малко впечатления. Имаше вълнения, имаше развитие. Времето все не стига, но както казва Маниакса, някои неща трябва да се записват, за да не бъдат забравяни. Опитвам да се отърся от емоциите и да пиша трезво.

Неделя, 12 юни. Пристигам в О’Шипка малко след 22.00. Намираме се с Райо, запознавам го с Лина и Люси, лев и трийсет за първа бира и колелото се завърта. Пристига Алекс, махам й с ръка. Споменава нещо за късогледство. Виждам Хриси, виждам Йовко. “Балканджи” се качват и забавата е сега и тук. Музика, поезия, публика, хумор, жици, двойни каси и една забрадка. Знам, че Денят ще дойде и ще видя и Баровски там, където му е мястото. Хармония и съвършенство. Отправям апел към съществата от жълтите павета да се приеме закон за окончателното и безвъзвратно присъединяване на Баба Яца към ВИГ “Балканджи”. Нямам думи. Но Баба Яца има. Поклон пред гения. Йовко е през цялото време до дясното ми рамо и усещам, че се забавлява. Понякога е приятно да си анонимен като мен и да сливаш енергии с Големите без те да подозират, без да ги притесняваш. Най-отпред, на фронтовата линия, Маниакса и Лина плуват в море от коси. Носталгия по годините в четвърти блок преди отбиването на службата, косата до кръста, черното касетофонче и мускулните трески на врата.
Киро закрива стопроцентовото удоволствие с елегантно напомняне в понеделник и ние да сме там, където ни е мястото. Не познавам този човек. Не познавам историята му. Дали мога да си позволя лукса да му се възхищавам? Ще рискувам.
Горен етаж. Прекалено светло. Не знам дали да остана, подхождам първосигнално и завивам надясно към салона с пиците. Продължавам да се чувствам непривично (и е нормално) сред тези хора. Малък спор с Яна на тема шантави идеи, реализъм, прагматизъм. И паралелно на заден план в съзнанието ми въпросът: “Кой съм аз, по дяволите, и какво право имам да им говоря изобщо?!”. Яна и Спас са уникална двойка, разбирам го в понеделник.
По-късно такситата идват и си отиват, двама души си общуват, часът е четири и нещо, и пак се оказва, че ще даваме различни смени със съня. А на Жени брат й и съратникът му крачат устремено в тъмната нощ. Може би към светлото утро и новите хоризонти. Шипове и кожено яке със стикер на гърба.

Понеделник, 13 юни. Проблемно ставане, работа. Времето е идеално, много различно от миналата седмица. Тръгвам и в два без десет съм там. Милиционерите са доста. На тениската ми ясно пише, но репортерката от Диема все пак ме пита, “Вие от протестиращите ли сте?”. Въпрос на възпитание предполагам, лошо няма. Горещо настоява за интервю и се съгласявам. Казвам й шеговито, че и аз съм от “бранша” и ако може да не ми манипулира думите на монтажа, щото тия работи ги знаем как стават. Доста медии се отчитат с присъствие. Люси влиза в серия, предполагам изморителни, интервюта. И така започват шестте часа. Да, в България има, може би не много, но истински млади хора със сърца. Яна се е оказала права миналата вечер, че и това е достатъчно в момента, че времето на някои идеи не е дошло. Възхищавам се на всички, които са там. И на тези, които не са могли да дойдат, но са имали огромното желание. Това Е много. Мисля, че ченгетата не са присъствали на по-мирна и приятна демонстрация, видимо доволни са, че нямат работа, и някои се държат дори мило. Ники Баровски също е с нас и ни се усмихва – от снимката и чрез музиката и думите. Тези негови толкова хубави думи. На китарата е Спас (перфектен), до него Яна – добрата му жена с големия глас, останалите сме с тях. Киро се включва инцидентно с дълбокото си гърло. Понякога се спират хора и задават въпроси, някои от тях се подписват. Появява се и човекът с “ALTER” отзад на главата и прави една човешка “инсталация”. Хванати за ръце. Ляв крак горе. Смяна. Десен крак. Тишина и осъзнаване на болката. Накрая и гайдарят в бяло… В няколко мига от този ден времето спира и всичко в мен настръхва – усещане, че съм част от нещо голямо и истинско.

фотографии Георги Димитров
(c) 2005 Нет Инфо БГ

Тази вечер Люси е написала, че все пак има някаква реакция и наченки на активност, засега само от гръцка страна. “Нашите” хора, за съжаление, отново проявиха наглостта си. Коментарът на Грънчарова е като изплют от софтуер за безсмислени изказвания.
А благодарение на разменените коментари в блога между някои по-добри момичета;), е решено да се открие банкова сметка за всевъзможните разходи, и да има всеки месец примерно по две срещи на Дървено, където да даваме по някой лев. Чудесна идея. Струва ми се, че Люси наистина никога не би поискала сама нещо такова. Историята продължава.